Венеция. Родена от водата

… Венеция е прелестна, магическа, спокойна, странна и обичайна, иска ти се да я имаш, да задържиш парещото чувство от първия допир завинаги. Но усещаш как ти се изплъзва, как потъва в морето, обгърната от бяла пяна, дали отново ще ти се разкрие…

Това написах в едно писмо до близък приятел, който ме попита как съм видяла Венеция. Ако ми беше толкова лесно да опиша усещането си от този град, нямаше да се чувствам така изгубена в думите.

… Когато си мислех, че всичко може да се предвиди

Този град е като влюбването или по-скоро като невъзможното влюбване, виждаш човек и вече го искаш, знаеш, че ще е трудно да го имаш завинаги, но си и също толкова сигурен, че искаш да опиташ. Да пари върху кожата ти след допира на пръстите му, да плачеш, а после да се смееш, да се усмихваш на най-обичайните неща и да страдаш за тогава, когато няма да ги има.

Така е и с Венеция, усещаш невъзможността на това да разбереш града още, когато го зърнеш за първи път, но въпреки това се впускаш да обгърнеш улиците и сградите, да обходиш с поглед олющените балкони и мостовете от ковано желязо и камък, да се заровиш в историите и легендите, да докосваш плесенясалите врати на старите дворци. Търсиш усамотение на някой малък площад, появил се отникъде след поредното криволичене на уличката, за да вземеш само за себе си усещането… После, след като си мислиш, че няма нещо, което да не си докоснал, помирисал и преживял, поглеждаш дланите си и те са празни, всичко е било магия, изтекла като песъчинки между пръстите ти, само топлината ти напомня, за нещо хубаво.