Венеция. Родена от водата

… Когато знаех, че винаги мога да се изгубя и след това да се намеря

Сякаш минутите, прекарани тук, са по-кратки, дните започват и свършват с едно вдишване, а очакването от поредната среща с нещо ново е непрекъснато. Моите лични моменти във Венеция не бяха тези на приказния площад Сан Марко, сред множеството от хора и птици, сред звъна на камбаната на часовника и подвикванията на уличните търговци. Нито сред галерията от зали и коридори в Двореца на дожите, сред великолепието на една богата Венеция, покорявала и подчинявала в продължение на стотици години. Не бяха и тогава, когато безмълвна гледах фреските по таваните на дворците или преклоних глава в църквата Богородица на братята. И тези места трябва да видиш, за да си се докоснал поне за миг до непреходното, но не е това.

Бяха по тесните три крачки улички, които ме примамваха като закачливо дете, а сетне изненадващо се блъскаха в някой канал и ме принуждаваха да се върна обратно, за да поема по следващата. Бяха пред статуята на Богородица от градината в църквата, където е погребан Тинторето, когато навън дъждът измиваше цветовете от фасадите и правеше всичко да изглежда по-драматично и мистично, а вътре в хладината на църквата се чувствах приютена. Като изгубено момиче, което няма представа къде се намира и как е стигнало дотук, но знае, че не бърза да си тръгне.

Ако оставиш Венеция да те води, ще изпиташ силни и непознати емоции. Ще ти се разкрият неподозирани тайни, ще си безмълвен като пред малка кутийка, пълна с цветни скъпоценности, които можеш единствено да гледаш, да поглъщаш жадно с очи, за да не забравиш неповторимия блясък на нито едно. И тогава всичко ще ти се струва като в криво огледало, ще чуваш само тишината дори когато си на най-шумния площад, а около теб всички се възхищават на различни езици, търсят страницата с информация за мястото, цъкат с език, усмихват се за снимка и продължават. Ще се задъхваш от гоненицата на мисли в главата, когато просто си седиш на стъпалата на каменния мост, а около теб е празно и тихо, знаеш, че си сам, но усещането, че зад красивите прозорци те наблюдават десетки очи, не те напуска. Ще ти се иска да запомниш всяка извивка на уличките, всеки цвят, всяка дума или разказ, но после ще остане само чувството за преживяна необяснима емоция.