19.08.2013
„Хващаш“ пътя и затваряш очи, усещаш топлата земя под краката си, слагаш крак пред крак и ровиш прашасалите спомени на някой друг преди теб. Докосваш наум сенките на размити предположения отляво и отдясно и вървиш. Без да търсиш посока, важното е да си с гръб към всекидневното. Това е единствения начин да стигнеш до някъде, да скъсаш връзката с мислите, пуснали дълбоки корени в сивото непостоянство на редуващи се надежда с отчаяние. Нищо не носиш и нищо не очакваш, бъдещето е малко замъглено и в цвят сепия като стар филм. Правиш си сутрешно кафе от горчилката насъбрала се в дните,...
02.08.2013
Размисли върху: Летни уроци от набедени учители по неубедително търсене на смисъл. Пустинно горещо е, набразденото от клюмнали облаци небе, се слива с миражното усещане за хлад. Охра и тюркоаз, се смесват в края на сивата линия на пътя водещ към друга безкрайност. Пътуването през пустинята е като непланирано пътуване към себе си. Усещам как собствените ми страхове, пълзят по заоблените дюни и се кискат с криви физиономии срещу огнения залез, той ще се случи и ще отмине, а те остават. Като пясък между зъбите скърцат перспективите, а пустинята замита надеждите за по-добро, досущ като рошави бурени затъркаляли се към...
21.07.2013
Ритмичното трептене на милионния град се въргаляше в миризма от бензинови пари. Сива ограда от натежали от жегата бетонови сгради, надвесили туловища над свят от послания и неслучили се намерения. Приведени ниско, за да не пропуснат новата история, на още един преминаващ през времето. Още един от милионите, различни по цвят, облекло, надежди, емоции, търсения и далечни заръки, сега просто част от общото забързано нетърпение. Сякаш вече не е достатъчно шумно, светло, потънало в очакване безвремие, та мигащите, силно гримирани очи на екраните допълваха тази неописуема какафония в центъра на Ню Йорк. Градът, който не притихва, нито заспива, за да...
14.07.2013
Много са историите, които да разкажа за раздялата с настоящето. По-тъжна и трудна е тази раздяла, по-силна е горчивината полепнала по небцето, по-неочаквана е поуката и по-бързо, дори припряно идва промяната. В началото е историята познатата на всеки като раздяла на живинките с деня. Времето преди мрак е съпроводено с една необяснима тъга, тихо е, спокойно, природата се сбогува със слънцето, праща въздушна целувка на радостта и енергията и се готви за новото – обгърнато в мрак. Нищо не трепва, за да не наруши последните секунди припкаща свобода. Сенките са все по-дълги, поглъщащи, непримирими. Притихнала раздяла – тъжна. Има и...
23.06.2013
Да се срещнеш, да припознаеш и да се преброиш с тези, които вече не искат, за да противостоиш на тези, които вече не могат. Днес, тук се случват събудените мечти на едно тъжно и изморено общество. Стъпките на първите все по-уверени и не търпящи отказ, още дълго ще отекват по паветата. А на вторите все по-тихи и хаотични ще ситнят не задълго от кабинет на кабинет в търсене на пропуснатото извинение. Сцена на събитията вече не са меките кресла, потънали в дебели килими, приглушена светлина и недоизказани обвързаности. Сцена на събитията вече е улицата, ошарена от знамена, детски рисунки, послания…...
17.06.2013
Утрото свежо, денят слънчев, аромат на планина и лято, средата на юни се смесва с чувството, че е добре да си извън градската фуния, която засмуква и изхвърля вялото предчувствие за подреждане в посока разплитане. Мислите ми притичват между дърветата, а пипалата на неполучени отговори стягат примката на безпомощност и отчаяние. Един въпрос се гърчи и тресе на фона на последните събития, на трите дни продължаващи протести. Улицата крещи, обществото глухо и някак притеснено й приглася. Къде са медиите? Защо липсва адекватно отразяване на събитията? Как хората извън протестите да разберат какво се случва? Измамното приспиване на дебнещата зад ъгъла...
11.05.2013
В полумрака на стаята ухаеше на натрапчиво какао, нежна ванилия и прохладна нощ. Топлите, жилави ръце на дребничката жена се разхождаха по гърба ми, притискаха длани и се отдалечаваха. Отпуснах се, мислите ми се върнаха далеч в миналото, когато нежните ръце на моята майка ме масажираха. Усетих прилив на сила и енергия, почуствах трептенето на всяка фибра в тялото. Бяла кожа, недокосната, без наранявания, без белези от страхове, стрес, обиди, работа до изтощение, без рамкиране на представите…, усетих се чиста и почти съвършена. Чиста като новородено. Поемах въздух и издишах сякаш се опитвах да изхвърля напластяванията, натрупвани с годините, да...
