Времето никога не умира
21.02.2014Тази сутрин ми се иска да изляза и да поздравя всички, да се усмихна и да прегърна утрото. Да завия зад ъгъла без да търся причина да съм щастлива. Да докосна за сбогом нощта и да си обещаем… очакване. Да остана лека и тиха, за да не събудя времето, което напоследък обича да си поспива. След това да се срещна с хората, да съм дълго загледана в тях и да им кажа, че всичко ще се подреди, ще могат отново да се усмихват, дори сега изобщо да не вярват в това. Иска ми се да им го кажа, така че дори и аз да повярвам. След това да вдигна очи и да нарисувам писъкът на бягащите по синьото птици, да разбъркам надутите облаци. Да напиша ред от началото на следващата история. Така ми се иска, да си обещая един ден, в който да съм събудена, сресана и прилична..
Дотогава. Пресичам улици, срещам лица, разминавам се с планове. Хората отминават, мълчат и се правят, че търсят посока, която отдавна не съществува, мислите ме болят от дългото чакане. Болят ме и дланите свити в юмрук,за да не оставя да си отиде това, което отдавна го няма. Дълбока въздишка пресича с мен по паважа, за да ми напомни, че само когато оставиш една илюзия да ти обърне гръб, ще отпуснеш дланта си и ръцете ти ще бъдат отново отворени. Готови да прегръщат надеждата, да докосват безплътно новите обещания. Затова обаче е нужно време.
Казах, че искам да спра за малко, да си почина, да помисля и да разхвърлям наопаки нахалните плановете, но пропуснах да разбера, че времето не умира. Бурята идва по-бързо отколкото мога да тичам, за да затворя прозореца и да предпазя светът си. Да останем в стаята, да се докосваме с мисли и да вдишваме спомени, докато всичко бавно потъва в мрак. Да търся посока, която не съществува. Да намирам утеха единствено в спомена, да съм сигурна, че времето не лекува, то просто минава.
Снимка от автора
Времето никога не умира