Изпуснато хвърчило

30.12.2013

Вятърът тичаше с писък и рошеше пясъчни дюни. Понесъл на раменете си оловните облаци, бързаше за среща с океана.Денят поглъщаше влагата на големи глътки. Студена красота, вплела тъмни коси около стъпалата ми. Влажен пясък, безмълвно отпуснат на границата на днес и утре. Останах дълго загледана в босоногото момче с цветно хвърчило в ръка. Загубено, шарено петно прожектирано върху страниците на времето. Тънката, почти невидима нишка бе единствената връзка с настоящето и момчето я стискаше силно с малките си жилави ръце. Неусетно се върнах в изминалите дни. Помислих си, че колкото по-крехки са връзките ни с настоящето толкова по-силно стискаме нишката. Колкото по-високи са мечтите ни толкова по-цветни са, за да не ги губим от поглед.

Заваля. Прозрачно чисти капки се гонеха в луда надпревара надолу, за да се превърнат в нещо неинтересно за никого. Застанала на невидимата линия на предстоящото си мислех колко дълго можем да задържим цветното хвърчило в ръцете си, преди вятъра да го откъсне заедно с всичко описано върху него. Как написаното остава, дори захвърлено в безкрая на дните ни. Мислите ми се изплъзнаха и пробиха дъждовната завеса, залутаха се за миг в чудене накъде да тръгнат. Назад към спомените, там където е топло, уютно и познато или напред. Объркани и уморени приседнаха до мен. Днес не би трябвало да вали или поне така обещаха синоптиците, но и при тях, като с всичко останало, нещата са непредвидими. Ако в живота ни имаше предвидими жестове, следващи важни уроци и ние с дъжда щяхме да си говорим на други теми, поклащайки крака, обути в цветни джапанки, на ъгъла на някое очакване. Не, че дъждът ще измие грешките, нито ще потвърди съмненията ми, няма да е по-различно от преди – поредния, топъл, дъждовен ден. Само момчето с хвърчилото продължаваше гоненицата с вятъра и пясъка. Играта между запечаталите неизмерими мигове песъчинки и вятърничевото напомняне на преходно. Разплаканото време заравяше крака в пясъка, брегът умит от хладната му ласка, нехаеше за моите тревоги. Светът все тъй упорито препускаше към нови отговори, а старите въпроси оставаха написани върху хвърчилото на собствения ни живот. Погледнах разсеяно встрани сякаш, за да прикрия несигурността в погледа ми. Чувствах се объркана и чорлава в картината с момчето и хвърчилото, забодено върху оловносиния хоризонт. Не помня колко съм стояла, дали миг или безкрайност от несвързани вдишвания. Тръгна си вятъра, забързан в своите си планове по средата на недовършен разговор. Откъсна се хвърчилото и полетя нанякъде нашарено с цветните мечти. Обърнах се, наченах пътя с мисълта, че пътищата имат цел, но я проумяваме чак накрая, тъкмо преди да стигнем до нея или преди да завием, без обяснение.

Изпуснато хвърчило