Тема на разговор
21.04.2013„Последното, което четох за България е опита за атентат срещу лидер на политическа партия по време на конференция в София…”, Александър изрече информацията с малко притеснение. Опитваше се да не прозвучи грубо или снизходително. Прозвуча тъжно и снизходително. Почувствах се виновна за всичко, което се случваше или не се случваше в страната ми и за това, което допълва представата на чужденците за живота тук. Атентати, икономическа, политическа и духовна криза, протести, и отново, и отново в различен ред… Общество неспособно да се справи със себе си.
Естествено, нямаше нужда да обяснявам, да се оправдавам, а и никой не го очакваше. Тогава, в този априлски предиобед в Париж, от дистанция и в разговора с Александър си помислих, дали да не опитаме да сменим посоката, да заложим на добрите новини, макар, че те не носят политически дивиденти, но все пак?!?… Да се разровим в светлите кътчета на близката ни и далечна памет и да извадим това, което ще ни накара да се харесаме. Не другите, ние да се харесаме.Да уважаваме своята история, себе си да уважаваме.
Разговорът продължи в друга посока, докато пролетта все по-настоятелно се опитваше да се настани по парижките покриви. Средата на април, но дългата зима още загърната в топъл кожух и с димяща лула в набраздената от студ уста, отказваше да приеме краят си. Улиците се оживяваха, терасите на кафенетата се пълнеха, по масите двойки заети в разговор, допиваха кафето си, кестените плахо се разлистваха… Парижко настроение. И въпреки това, ако можех да избирам, не бих пожелала Париж за място, където да се родя, някак дистанцирано е, затворено в собствените си представи за останалия свят. Но така или иначе избор няма, не можех да избирам къде да се появя, нито да се дистанцирам или не от представите на другите за страната ми. А те са такива каквито позволим. Живеем в свят, в който всеки може да надзърне в дома на другите. Отворени прозорци, отключени врати, намачкани чаршафи, изстинала вечеря…, живот на показ. Ние наивно приемаме да се показваме само защото смятаме, че никой не се интересува какво се готви в нашата тенджера. Вече знам, че това не е така. Французите се интересуват от атентатите срещу политически лидери в България, защото се надяват, че това ще остане далеч от тяхната реалност, британците ни развяват като парцаливи кукли пред собствените си граждани, защото това носи бързи политически дивиденти… Ние нямаме нищо против да влизаме в новините с атентати, отвличания, ниски доходи…
Животът пише свои правила и след това ги променя като си прави каламбури с тях, завърта ги с главата надолу и се подсмихва. Опитваме се да му се противопоставим, но той е прекалено голям за нас. Най-голямата несправедливост е, че ние сме все толкова малки. Лъжем се, че определяме посоката, но това само дълбае още по-надолу в кладенеца на собствените ни страховете и несигурност. Да се приемем и да продължим, накъдето си искаме, без да очакваме хули или ръкопляскания, без да се правим, че разбираме собствените си грешки. Без да драскаме върху лицето си, а после да трием и да обясняваме, че това което другите виждат е заради маскарада.
