Индия. Много светове под едно покривало
В центъра на Джайпур съм и докато прескачам локвите оставени от летния дъжд, следвам Махеш, балансирам сред килим от стоки и се опитвам да спазвам напътствията му. Пореден ден от посещението ми в Индия и това което вече разбирах е, че с нищо не мога да променя животът на тези хора, колкото и несправедлив да ми се струва. Не мога да осигуря прехрана за просяците, нито да изкупя цялата стока на уличните търговци, няма как да излекувам сакатите или да приютя бездомните. Нормалното за хората тук е необяснимо за мен или за стериотипите, в които животът ми се помещава и опитите да се почувствам виновна или да го разбера бяха все така неуспешни. Но историята ми е за улицата, там като никъде другаде по света, всеки споделя ежедневието си с другите, няма стени, няма двор, нито номер на къща или врата, на която да почукаш. Няма нужда да влизаш в нечий дом, той е пред теб, пред учудено отворените ти очи, така е нормално.
В Джайпур наличието на тротоари по главната улица е просто още една възможност за търговците да изложат стоките си с едно стъпало над останалите. Да поседнат на ръба докато обядват или да облегнат глава докато спят. „Тук все още има случаи, в които човек се ражда и умира без да напуска улицата, на която е роден. Без на съседната улица да подозират, че той съществува. Така е защото има много, много хора”, обясняваше ми Махеш.
И докато аз продължавах да не разбирам това, което виждам, денят в Джайпур бавно се обагряше в алено и се опитваше да се скрие сред отрупаните със стоки велосипеди, мотопеди и каруци препускащи нанякъде. Провирах се покрай сергиите с вода, храна или цветни нанизи готови да украсят краката на някой светец в близкия храм. Около мен се разминаваха крави, жени загърнати в цветни сарита с огромни бохчи на главите, продавачи на чай, кучета, кози, маймунки, слонове, деца… Всеки в собствена посока и представа как да стигне до там, обичайно тя не е известна на никой от останалите участници в този странен трафик. Още един ден в света на невъзможностите.
