Дългите сенки по залез

01.03.2013

По залез, когато грапавата повърхност на камъка попива уморените отражения на слънцето и дългите сенки се протягат между минало и утре, цветовете оживяват. Събуждат се от дългото очакване и поздравяват наоколо, докосват смисъла на отиващия си ден като за последно, обагрят го, и в пурпурно и в златно и в тъжно розово. Танцуват схванато, разтегляйки понятия встрани, нагоре и обратно.

По залез сенките са най-дълги. Безкраен свят от нюанси на сивото – неспокойни, мързеливи, жизнени, живи, откровени и тайни, смехотворни, застрашителни, играещи със слънцето на криеница. Кръжат наоколо със вечния копнеж да бъдат освободени, забравили, че те не са дърветата и сградите и лодките по пясъка, не са и хората. Забравили, че ако се отскубнат, в този миг ще се стопят, ще се размият и ще изчезнат. Но сенките пак ще продължават да се дърпат, ще се опитват да скъсат връзката със корена, така отчаяно ще дърпат възела, със зъби, с нокти, с ужасено от безпомощност настървение. Ще се протягат и загледани в противоположното ще смятат, че това е пътят им. А после уморени от надеждата ще се топят в нощта. Ще потъмнеят, по-тъмни от неясна паст и скрити, в своята отчаяност ще се превърнат в нищо. Като дим от изгаснала свещ, ще потънат и тогава пак ще поискат да дочакат следващия залез, но ще останат сенки. Времето на дългите сенки е само по залез, когато денят си отива в безкрайна тъга.