Да подпалиш дъжда

12.03.2013

Средата на март, навън – усещане като за безвремие. И пак ни срещна пролетта, онази светлата, облечена в белите мисли на измореното ни настояще, нашата пролет, все по-окъсана, все по-набръчкана от жестокото дърпане, ту в миналото, ту в днешното и бъдещото. Намери ни в очакване на смисъла и днес,  стоим на кръстопътя на надеждата, и пак сме никъде. Подпрени кротко на безплътните огорчения от лъжи и несмислени дърдорения. Оставени като оголените клони на дърво, копнеeщо за нова дреха, като протегнатия бряг нашарен от непостоянните води на океана. Стоим, полуизмръзнали, вторачили се в безформеното тяло на онази лутаща се надежда. Да дойде най-накрая,  да се застои, да се поуслуша, да се изгуби в думите и улиците на неслучващото се, да се прикрие зад прозрачни обещания, дано остане незабелязана, че да си отиде по-скоро. Дали със пролетта, дали сама?

А пролетта ще порисува, ще позамаже сивото и мътното от лицата ни, ще приласкае цветове и огън, дано да разтопи катрана, и тя ще си отиде, дали с надеждата… И ние пак ще тръпнем в абсурдното си ежедневие, безумен кръговрат. Минава времето и няма утре, ако сега не спрем и не помъдреем, за пореден път, отново не последен. Валя ни дълго, по-дълго отколкото всеки може да понесе, дъжд като в пустиня, няма напояване, лехи от изворчета, потъват в сухото… Вали, подпален дъжд от хорското безумие.

 

 

Да подпалиш дъжда