Невиждащи очи

21.02.2013

Имаме ли представа къде ще стигнем, ако обикаляме в кръг?

Всяко време си има своите недостатъци, а нашето е време на фанатици, на такива, които вярват, че ще спечелят небесата, ако отнемат животи. На силно измислени герои, които дори се страхуват да видят образа си в огледалото, а се опитват да изглеждат в очите на невиждащите. Време, когато всеки се опитва да изреже и префасонира несправедливостите воден от собствената си справедливост. Време, в което трябваше да вярваме, че сме оставили злините зад гърба си и пред нас има само мир, човешки права, общности, които искат да изградят по-добро бъдеще за себе и тези след тях. Време, в което всеки ден безброй хора са разочаровани от тези, които вярват че притежават абсолютната истина. Когато всеки иска да стърчи повече от останалите, но единственият начин да го направи е да стъпи на гърбовете на другите, когато всеки иска да е сам в трамвая, а забравя, че все пак се вози в трамвай….

Винаги съм имала до себе си хора, които са ме подкрепяли, които са вярвали и са ме заразявали с доверието си. Благодарение на тези хора успях да се отдам на това, което толкова много обичам – писането. Успях да създам за себе си паралелен свят, на човещина, на доброта, на наивни истории и илюзии, че има място и за други истини. Паралелен живот, предлагащ подслон срещу всякакви несполуки, в който изключителното е обичайно и обичайното – изключително, в който хаосът се разпръсква, грозното се разхубавява, моментът се превръща във вечност. Затова сега си мисля, че трябва да продължим да пишем, да довършим това, което сме започнали, нищо, че цветът на мастилото се променя. Просто няма как тази история да остане недовършена. Уж в началото всяко мастило е цветно и обещаващо, пишем с най-топлите цветове, а изведнъж те избледняват върху листа и оставят само намек за написано. Хартията се смачква и пожълтява, а лицата повяхват. Невиждащи очи, нарисувани наобратно, пореден опит да превръщаме невъзможното във възможно.

Светослав Куцаров, снимка

Невиждащи очи