Къщата, църквата и песента на птицата

Призрачни спомени

Долно Луково ни изпраща смутено и успокоено в тишината, която настава след нашето заминаване. Намиращото се на няколко километра Горно Луково е още по-самотно и тъжно, огромните каменни къщи, паднали дувари, празни улици. Единствените, които ни посрещнаха и съпровождаха бяха тишината смесена с жегата. В тази зловеща тишина стърчат само спомените за живот отишъл си без време, когато на площада пред високата камбанария са се виели хора, а на стоборите са се  усмихвали деца. Сега от този живот не е останала и следа.

Няма ги хората

Тъгата продължава да тежи върху раменете ми, само нея успях да взема от краткия си престой в Долно и Горно Луково. Сега по течението на Бяла река продължаваме към Мандрица.

Според някои истории първите заселници в село Мандрица са трима братя албанци – християни, които пристигнали със семействата си от Северен Епир през първата половина на ХVII век. Освен български местните говорят и архаичен албански, който няма нищо общо със съвременния език. Не срещнахме никой от селото, единствените любопитни бяхме ние и няколко кокошки предвождани парадно от наперен петел, сам господар на безлюдните улици.

Навремето основният  поминък тук бил бубарство, затова и къщите са пригодени за тази дейност, на първия етаж живеели стопаните, а горните били определени за отглеждане на копринени буби. Тъй като бубарството не е целогодишен поминък мъжете от селото заминавали за Одринско на гурбет. Работили като зидари и се връщали на есен, за да се включат в прибирането на реколтата. Заради топлият климат тук се е отглеждал сусам, а производството на тахан било познато във всяка мандришка къща.

От някогашните 600 къщи и техните три хиляди обитатели днес в Мандрица са останали около петдесетина човека. Високите, кирпичени къщи сега са празни, посърнали и сякаш изгубени между спомена за доволното минало и посрещане на нерадостно бъдеще. Като самотни беззъби старици с изхлузени на една страна забрадки, за да чуват по-добре една друга стенанията си.

Елеонора Гаджева, текст

Снимки от автора